Двора на училището

Хей слънчица, къде се изгубихте?
Толкова ми е самотно без вас. Тълкова тъжно...
Без интересни клюки този град не съществува. Всеки град си има своите тайни. Аз съм тук, за да науча вашите.
Да, ама как да стане като не ми …

[ Full reading ]

Дойдох в градчето ви наскоро, но много бързо се запознах с историите на всеки един. Чувствам се толкова поласкана, от "партито", което ми спретнахте, че реших да кажа по някоя мила дума за всеки един от вас. Няма да …

[ Full reading ]

Дълго ли ме чакахте, слънчица?
Съжалявам, наистина много съжалявам. Но все пак ви беше ясно, че ще се появя рано или късно. Реших, че ще бъде късно. Нали сте чували - за да направиш впечатление не се появявай навреме за …

[ Full reading ]

Това е двора на училището.Тук винаги се събират учениците преди началото на часовете.
Двора на училището 2978011e

Ники се разхождаше из двора на училището. Всичко тук й навяваше спомени.
Люлките в единия край на двора, които принципно скърцаха много...под много значи много, но сега бяха замрели. Този звук й липсваше. Както и звука на звънеца. И този на много ученици в коридора. Жуженето в класните стаи, суетнята пред шкафчетата. Мирисът на нови учебници, мастилените петна, които някои неприятелски настроени химикали оставяха. Да, наистина нямаше търпение лятото да свърши.
Може би точно затова след като се прибра от партито за рождения ден на Наталия се преоблече и дойде тук. Не че нямаше къде другаде да иде. А също толкова успешно можеше да си остане и вкъщи при Габриела и Сами. Но все пак...това място беше като втори дом за нея. Място, на което странно, но се чувстваше добре...даже прекрасно. Тук беше изпитала някои от най-щастливите си мигове. Естествено като изключим онова кафене, където продаваха Старбъкс. Там можеше да прекара цял следобед с приятелки след училище.
И отново всичко опираше до училище. Просто може би там беше прекарала най-хубавите си моменти...най-щурите, най-странните и естествено най-неловките. Но това си беше гимназията. Едно прекрасно място, на което понякога просто имаш лош ден.
Тъмнокоската продължаваше да седи на една от пейките. Асфалтирания паркинг беше на няколко крачки и миришеше на дъжд. Може би есента наистина започваше да се усеща. Ониксия се усмихна на нищото. Ако някой я наблюдаваше сега, щеше да каже, че е луда. Но какво пък...Тя и без това си беше изградила репутацията на откачалка с беснотиите, които беше правила.

Бях под невероятно голям стрес заради нещата ставащи напоследък. Единственото място, което можеше да се каже, че ме успокоява беше гимназията. Там бях преживяла едни от най- хубавите си мигове, тъй като само там, където сестра ми Наталия нямаше работа, не всички ме мразиха. След седмица и половина щях отново да ходя на училище и това отчасти ме натъжаваше и също толкова ме радваше. Това лято отлетя толкова бързо и неусетно. Потънала в мислите си най- сетне стигнах до мястото към което се стремях толкова много. Гимназията Феървю. Мястото не се беше променило особенно. Всъщност единствената промяна беше това, че нямаше никакви хора. Няма да отричам, че беше хубаво да видя това място толкова празно. Беше някак тъжно и самотно без всички тези хора. Всъщност на мен ми беше самотно и с всички тези хора, но това беше друг въпрос. Приближих се малко. Съвсем неочаквано забелязах, че има някакво момиче на пейката на която попринцип седях. Е, не бях изненадана от това, че беше точно на тази пейка, а че вобще беше там по това време. Мислех, че повечето от гимназията биха дали всичко, за да не се върнат никога там, но явно имаше и малки изключения като мен ... явно и това момиче. Не бях сигурна дали не беше една от многото познати на сестра ми и следователно да ме мрази. Нямаше да се очудя ако беше така. Реших, че е най- добре да не 'и казвам нищо за всеки случай и да я оставя тя да подхване разговор ако естествено иска да го направи. Не исках да се натрапвам на никого.

Ники отмести втренчения си във вратите на гимназията поглед. Примигна невярващо. Друго човешко същество! Какво по-хубаво от това да си припомниш сградата на гимназията? Да си припомниш хората естествено.
И тъй като Ониксия Фарел, както винаги бе нетактична и този път щеше да действа така. Понякога просто не се усещаше. Този път беше един от онези, в които не се замисляше...или просто не искаше. Така й беше по-лесно.
- Хей!- усмихна се тя на другото момиче.
Може би бе прекалила с ентусиазма в гласа си. Може и да го беше изрекла малко по-силно от колкото беше нужно.
Срещаха се на странно място, при странни обстоятелства. Тъмна вечер, пуст училищен двор.
- Май съм те прередила в мястото на тази пейка? Извини ме, - подаде ръка момичето - името ми е Ониксия. Може да ти прозвучи банално, но ми е приятно да се запознаем.
Отново този прекален ентусиазъм. Ами какво ако имаше прекалено много енергия, която така или иначе не изразходваше на други места? За кой ли път - просто си беше ХиперАктивенИдиот. И се гордееше с това. Никога не се беше вписвала в елита на гимназията. Но не я интересуваше какво мислят околните. Не й пукаше особено ако я мислят за откачалка или за нормално момиче. Важното е, че хората за които я беше грижа я разбираха. Имаше си свой кръг от приятели. Добри приятели.
А може би тази случайна среща в пустата училищна собственост беше предпоставка за приятелство?

» Харесва ли ви училището?