Ню Джърси, 24 Декември 2010

Хей слънчица, къде се изгубихте?
Толкова ми е самотно без вас. Тълкова тъжно...
Без интересни клюки този град не съществува. Всеки град си има своите тайни. Аз съм тук, за да науча вашите.
Да, ама как да стане като не ми …

[ Full reading ]

Дойдох в градчето ви наскоро, но много бързо се запознах с историите на всеки един. Чувствам се толкова поласкана, от "партито", което ми спретнахте, че реших да кажа по някоя мила дума за всеки един от вас. Няма да …

[ Full reading ]

Дълго ли ме чакахте, слънчица?
Съжалявам, наистина много съжалявам. Но все пак ви беше ясно, че ще се появя рано или късно. Реших, че ще бъде късно. Нали сте чували - за да направиш впечатление не се появявай навреме за …

[ Full reading ]

Ню Джърси, 24 Декември 2010 Hometown_Christmas_Memories

Рано сутринта на вратата ми се почука. Беше портиерът. "Довечера ще има парти!". И трябваше да ми го съобщи в 7 сутринта? Хората идват в хотели на почивка, не защото искат да ги известяват за всяка прищявка на хотела да събира пари от гостуващите. И въпреки това се опитах да бъда възможно най-любезен като внимавах да оцеля не кракът му, а главата когато трясна вратата. Разбрах, че поработи, защото се чу писък. Е, какво пък - може и вятърът да е ударил клон в прозорецът ми.
Имаше нова задача. Бях извадил картата на Джърси и продължавах да търся. Нямах много време. Утре беше коледа. Хората щяха да се тръгнат насам-натам и всички улики щяха да си отидат. Затова прекарах обяда в стаята, обобщавайки нещата, които знам и другата половина - търсейки нещото, което не познавах.
И все пак не ми отне много време. Оказа се, че не е толкова умно, за колкото се мислеше и хващането му бе лесно. Щом приключих се върнах в хотелската стая. Навън валеше. Включих телевизорът, но там предаваха само коледни филми, анимации и вдъхновяващи речи - нищо, което би ме заинтересувало.
И да, предполагам, че заради скуката реших да отида на онова парти. Какво пък?!? Можеше да има безплатен алкохол.

Коледа при баба и дядо в Джърси! При това цялото семейство, и не говоря само за моето - а за двете сестри на майка им и техните семейства. Вероятно заради това се наложи да отседнем в хотел. Колкото и голяма да бе къщата на баба и дядо имаше повече внуци, колкото можеше да побере. Но нямах нищо против. Имахме седмица преди Коледа да се настаним в апартамент в хотела, който скоро щеше да бъде собственост на татко, но все още се водеха преговори, защото бил семеен, а сегашният му собственик трудно се разделял с него, но пък нямал друг избор и т.н. и т.н. Бизнесът на баща ми не бе моя работа, макар той да се опитваше да ме заинтригува. Вероятно се надяваше, че след колежа ще ме назначи в главния му офис. Вероятно се надяваше да бъда следващата Иванка Тръмп, но макар не точно това да бе моята мечта, поне не засега, понякога се чувствах виновна, че съм се родила момиче. Не че той някога е споменавал такова нещо. Просто мои мисли...
Татко се почувства длъжен да ме осведоми, че тази вечер ще сключи тъй важния договор, но всички акции ще се прехвърлят чак след Нова Година. Татко проявил разбиране и в замяна семейството ни било поканено на тазвечершното парти. И пак под семейство не става въпрос само за мен, мама и татко, ами и лелите ми и братовчедите ми и баба и дядо. Така че Бъдни вечер явно щеше да бъде малко по-шумна, но какво пък. Малко повече непознати хора просто.
За пореден път, дори на парти, баща ми заговори за бизнес, майка ми му служеше като аксесоар, а аз останах самичка. Какво пък. Една от сервитьорките с табла с шампанско ми предложи. Усмихнах се и си взех една чаша. Макар да нямах години, но не бях от хората, които прекаляваха, а даже не се усещаха. Една, две чаши, все пак бе Бъдни вечер, а исках да си създам атмосферата, която имаше на всяка друга бъдни вечер само с роднини.

Признавам, че хотелът се беше постарал. Бели покривки, цветя, балони... малко претенциозно за моя вкус, но пък беше Бъдни вечер и без тези детайли тук едва ли щяха да се съберат толкова хора. Смешно е, но много от тях се впечатляват именно от това - малките детайли, които я правят коледа. Не говоря само за бонбоните, чорапите и играчките. Всеобщо мнение бе, че елхата е най-важната. И изглежда шефът на хотела не беше скромен в това отношение. Елхата беше истинска, не декоративна, внушаващо висока и претрупана с какви ли не глупости. Мразех празниците именно заради това. Всички се престараваха и защо? Да вземат нещо истинско и да го превърнат в посмешище.
Имаше няколко маси. Седнах съвсем произволно на една. След няколко минути сервитьорката се появи със шампанското. Празник е, напомних си. До мен имаше старец, който според моите предположения нямаше да изкара и до девет. Не знам какво беше пил, но определено му се отразяваше. Сега бе тръснал главата си на масата и затворил очи. Е, нямаше как да не му поръчам още едно. Празник е все пак. После щеше да е проблем на сервитьорите, не мой.
Един прожектор тръгна из масите. Хората започнаха да пляскат и скоро избраха някого да пее.
- Обзалагам се, че и думичка няма да излезе от устата му. - на другата маса се говореше за бизнес, договори и така нататък. Забелязах, че на едно момиче дясната ми страна му е скучно и бях решил да го заговоря. Тъй като пияниците около мен бяха изключително тихи, бях започнал да си търся друга компания. - Ако не пропее губиш.

Седнах на една от масите, a малко по-късно забелязах, че родителите ми направиха същото. Е, щом това бе представата им за Бъдни вечер, какво можех да направя. Но чух, че майка ми опитва да измести темата "бизнес" на заден план. Давай, мамо! Коледните празници преди всичко! Едва ли в цялата галактика имаше някой по-ентусиазиран по коледните празници още от първи ноември. Но Бъдни вечер и Коледа мии бяха по-любими и от рождения ми ден. Но само защото бяха два, а ги слагах на една позоция, така че по точки биеха рождения ми ден.
Честно казано ми беше скучно, но леката усмивчица не слизаше от лицето ми. Все пак не трябваше да показвам, че ми е скучно. А и цял ден бях по пижама, халат и одеало, на дивана в хола, пред телевизора, гледайки всевъзможно филми - включително и анимации - като пристрастена. Това бе най-добрият начин за прекарване на коледа и бъдни вечер със семейството. Така де, да гледаме филми заедно, вероятно да играем на семейни игри. Липсваше ми детството, когато без никакво притеснение пишех писма на Дядо Коледа, а когато получех подаръците си, си играех с тях.
Сега щеше да бъде смешно, особено ако някой ме видеше, но... щях да се радвам, ако малките ми братовчеди и братовчедки не спяха вече, така че можехме да се качим в аапртамента и да играем. Обичах малките си роднини. И въобще бебета и малки дечица. Бяха толкова... невинни. Какво да ги правиш, деца!
- Моля? - непознат глас ме върна отново наземята, само дето не знаех за какво ми говори, ако въобще говореше на мен. Не беше лесно да следиш какво става в цяла зала, да мислиш за любимия си празник и да внимаваш какво ти говоря непознати, едновременно.

Коледа. Какво жалко извинение за празник. Или поне така казвахме в моето семейство, което се равнява на газирана вода, кекс със стафиди, шоколад с лешници и кафе, така де - чичо ми, баба ми, дядо ми и аз. Живеех с брата на баща ми. Той беше ловец - аз станах ловец - проста математика. А относно старите - с тях се виждахме само два пъти годишно: на коледа и на нова година. Чичо ми не ги харесваше, все пак бе отгледан от тях, а доколкото разбирах тогава, те бяха направили нещо лошо, за да си заслужат безразличието му. Аз лично нямах проблем единствено с дядо ми. Сега дори лицето му не мога да си спомня, защото умря когато бях на 8. Но чувството остана. Той беше добър човек. Правеше всичко, за да угоди на хората. Незаслужено той понасяше разочарованията си, но не се отказваше. Може би затова го помня с добро. Най-близката ми асоциация за празник е той.
Не виждам смисъл в тях - не ги празнувам. Не говоря само за национални и религиозни празници, рождените дни също са в списъка. Празнуваш, че си остарял?!? Това пък защо?!? Не знам... може би пък другите го правеха, защото го считаха за забавно. Аз съм научен да не обръщам внимание на тези неща. "Само разходи и главоболия" обичаше да казва чичо ми.
И все пак съм тук на празненството за коледа, чакайки бомба на падне върху хотела, за да мога да възстановя нормалното си отношение към нещата. В моят свят това би имало смисъл.
Момичето не бе разбрало какво имам предвид... От публиката бяха изкарали едно момче да пее на импровизираната им сцена. От скука бях решил да се обзалагам, че момчето ще се провали - да, никога нямаше и да предположа, че ще успее. В моите очи, хората сме създадени да правим грешки и едва ли нещо ще промени виждането ми.
- Момчето. Какво мислиш? Ще пее или не? - засмях се и налях още малко в чашата си. Старецът до мен не ми изглеждаше по-добре. Нито по-зле. Всъщност... той май бе заспал. Някой от сервитьорите щеше да го види. Не ми влизаше в работата. - Не остана много. Всеки момент ще му подадат микрофона. Приемаш ли облога или не?